Избраха да я построят на хълма с гледка към морето. 

Беше 9-ти век, когато я построиха на Бенакантил.

Крепостта се извисяваше над целия град. 

Пазеше ги и беше толкова величествена.

През 13-ти век Кастилските сили я превзеха от мюсюлманите. 

И я кръстиха Санта Барбара. 

Сега през 21 век тя все още е Санта Барбара. 

И все още се извисява величествено над Средиземноморието. 

Когато я погледнеш в далечина, няма как да не й се възхитиш.

Когато решиш да я изкачиш, осъзнаваш с цялата си същност нейния чар и някак си се пренасяш там – в Средновековието.

Представяш си битките, които са се водили.

Представяш си пазителите й, които са стояли на пост.

Представяш си рицарите, които са били точно там, където се разхождаш ти сега. 

И ей така в унес от представи се озоваваш на върха – Ла Торета – където дъхът ти спира!

Имаш чувството, че виждаш целия свят – цивилизацията и него, морето, безкрая…

Истинско опиянение и започваш да сънуваш наяве…

Бях принцеса. 

Бях там – най-горе, Ла Торета, виждах целия свят. Той се побираше в моята длан. 

Можех да усетя стъпките зад мен.

Отзвукът от ризниците.

Далеч, но и толкова близо. 

На няколко века разстояние. И все пак тук. И сега – в съзнанието – в моят сън наяве.

Губех се в мисли. 

Нещо витаеше във въздуха. 

Историята, красотата.

На мястото, на времето, на хората.

Изведнъж се стреснах. 

На 9-ти март 2017.

Когато станах на 24.

Не знам колко време беше минало.

Бяха секунди, минути, часове, дни, години и цели векове. 

Това място запечатва цялото време. 

Капсулира го.

И го предава на хората, които стъпват по техните стъпки, на рицарите.

Трябва само да позволиш на себе си да го усетиш – времето, историята, красотата…

До скоро,

Виктория

Снимки: Арсен Николов

Локация: Аликанте, Испания