Казвали ли сте си някога когато му дойде времето?

Може би, ако не сте, то някой се е обръщал към вас с тези думи 🙂

Всъщност времето сякаш е мерителната единица на живота, не мислите ли: възприемаме реалността в секунди, минути, часове, дни, месеци, години; развитието на човек се измерва с възрастта му; имаме определени очаквания от хората спрямо годините им и всеки от нас знае, че животът е пясъчен часовник, който не може да преобърне за рестарт.

И понеже в реалността няма рестарт копчета, нито вариант да преобърнеш песъчинките, затова понякога отлагаме.

Отлагаме рискове. 

Отлагаме смелост.

Отлагаме истинското живеене.

Защото човек започва да живее, когато спре да се чувства комфортно.

Когато се намира в непознати води.

И открива своите нови хоризонти, личните му нови хоризонти…

За всичко това не е нужно да му идва времето.

Защото времето си ти.

Защото само ти разполагаш със своите песъчинки, които сам избираш как да пуснеш в долната част на часовника.

Някои се впускат в търсене на отдавна падналите песъчинки, други се стремят да уловят тези, които са някъде далеч в най-горната част. 

Само че така не можеш да усетиш магията на настоящето – защото само песъчинките, които се движат в точно този момент имат значение. 

Те са теб сега. Ти си тях сега. 

А сега е твоето време.

Не спирайте да гледате отвъд хоризонта си.

И може би ей така ще разберете какво е да си наистина човешко същество – защото сме създадени не да вегетираме, а да живеем.

И да грабим с пълни шепи от предизвикателствата на света.

Не можем да рестартираме часовника на живота си, но можем да спрем за секунда и да рестартираме съзнанието си…

Добре дошли от другата страна,

където започва истинския живот!

До скоро,

Виктория