Живот наполовина?
Не ви ли се струва, че някои хора живеят наполовина?
А може би си мислите това за себе си?
Всъщност какво значи да живееш наполовина и какво значи да живееш напълно?
Тук не става върпос за средства.
Защото най-истинските неща не се купуват.
Става въпрос за нещо много по-дълбоко.
Представете си жената в магазина.
Тя бърза да напазарува, за да се прибере и да сготви за семейството си.
Била е на работа. Прибира се. Шета вкъщи. И следващия ден се повтаря.
Сега си представете мъжа в ресторанта на съседната маса.
Говори по телефона. Бурно. Може би по работа.
Най-вероятно работи луди часове. А когато се прибере, гледа да довърши още нещо. През уикенда, пък, се събира с приятели да разпусне. И следващата седмица отначало.
На пръв поглед съвсем различно ежедневие. А всъщност е толкова еднакво: живееш, за да оцелееш.
Някак си първично.
А къде остава индивидуалността?
И любовта към живота?
През 21 век хората все по-лесно забравят какво означава да си човек в пълния смисъл на думата.
Конкуренция, амбиции, усъвършенстване или просто отказване.
Повечето живеем на принципа “правя това, за да бъда щастлив, когато постигна онова”.
Обаче Aerosmith са го казали – животът е пътят, а не дестинацията 😉
Щастието, пък, не може да се планира.
Може би затова предпочитаме да гледаме на нещата по онзи начин: винаги може да е по-добре, обаче винаги може да е и по-зле.
Но това не е ли живот наполовина?
Какво ще се случи, ако преобърнем гледната точка?
Как бихме живяли, ако правехме едно-две нещица само за себе си?
За да се чувстваме хора.
Ако откривахме какво ни прави истински радостни, реално живеещи и активно мислещи…
Ами ако открием, че щастието не е константа, но все пак се научим да го оценяваме, когато ни сполетява?
Може би чашата би била наполовина пълна.
И може би бихме виждали ярка светлина в края на тунела.
А кой знае… на другия ъгъл може би някой ни чака…
До скоро,
Виктория