Не ви ли се струва, че някои хора живеят наполовина?

А може би си мислите това за себе си?

Всъщност какво значи да живееш наполовина и какво значи да живееш напълно?

Тук не става върпос за средства.

Защото най-истинските неща не се купуват.

Става въпрос за нещо много по-дълбоко.

Представете си жената в магазина.

Тя бърза да напазарува, за да се прибере и да сготви за семейството си.

Била е на работа. Прибира се. Шета вкъщи. И следващия ден се повтаря.

Сега си представете мъжа в ресторанта на съседната маса.

Говори по телефона. Бурно. Може би по работа.

Най-вероятно работи луди часове. А когато се прибере, гледа да довърши още нещо. През уикенда, пък, се събира с приятели да разпусне. И следващата седмица отначало.

На пръв поглед съвсем различно ежедневие. А всъщност е толкова еднакво: живееш, за да оцелееш.

Някак си първично.

А къде остава индивидуалността?

И любовта към живота?

През 21 век хората все по-лесно забравят какво означава да си човек в пълния смисъл на думата.

Конкуренция, амбиции, усъвършенстване или просто отказване.

Повечето живеем на принципа “правя това, за да бъда щастлив, когато постигна онова”.

Обаче Aerosmith са го казали – животът е пътят, а не дестинацията 😉

Щастието, пък, не може да се планира.

Може би затова предпочитаме да гледаме на нещата по онзи начин: винаги може да е по-добре, обаче винаги може да е и по-зле.

Но това не е ли живот наполовина?

Какво ще се случи, ако преобърнем гледната точка?

Как бихме живяли, ако правехме едно-две нещица само за себе си?

За да се чувстваме хора.

Ако откривахме какво ни прави истински радостни, реално живеещи и активно мислещи…

Ами ако открием, че щастието не е константа, но все пак се научим да го оценяваме, когато ни сполетява?

Може би чашата би била наполовина пълна.

И може би бихме виждали ярка светлина в края на тунела.

А кой знае… на другия ъгъл може би някой ни чака…

До скоро,

Виктория