Здравейте!

Колко често чувате клишета в ежедневните си разговори? А колко често ги изричате сами?

Знаем, че са клишета, но все пак понякога искаме да ги чуваме и казваме, защото макар и всеизвестни, те имат магическото свойство да ни карат да се чувстваме по-сигурни.

Днес ще си говорим за едно от най-често използваните клишета: никой не е перфектен.

Чували сте го хиляди пъти и може би още толкова сте го казвали…

Може би е извинение, може би е самоутвърждение или начин да накараме някого да се почувства по-добре.

Но перфекционизмът трудно се преодолява само с клише.

Затова трябва да се научим да приeмаме недостатъците – нашите собствени и тези на другите хора.

Често живеем с илюзията за идеален свят с идеални хора. Може би затова, сблъсквайки се с действителността, няма човек, който да не се е разочаровал.

Идеалите са само в главите ни.

Стремежът към перфектен живот ни прави по-амбициозни (може би дори болно амбициозни), в същото време ни прави по-тревожни, по-егоцентрични и ни оставя по-разочаровани от “провалите”.

Знаете ли, на пръв поглед много неща могат да изглеждат идеални – като фийд в инстаграм – но какво се случва, когато камерата не снима, е съвсем различно.

Точно заради това перфектни ни изглеждат хора, които не познаваме, започнем ли да ги опознаваме, започваме да забелязваме и недостатъците им.

Но недостатъците ли виждаме всеки път, когато се огледаме в огледалото или когато гледаме човека срещу нас – може би, ако не знаем къде другаде да гледаме…

Най-трудно е да открием баланса.

Разберем ли, че човек не е перфектен, нашата първоначална представа за него рухва.

Започваме да се вглеждаме все по-дълбоко и да откриваме недостатъците му.

Това може да ни фрустрира и дори да промени отношението ни.

Но никоя личност не е едностранна. 

Балансът е в това да откриваме недостатъците за достатъчни.

Да не виждаме света черно-бял, а да открояваме всеки нюанс.

Точно тогава успяваме да наместим представата си за идеален свят в действителността и преставаме да сме тревожни, егоцентрични и разочаровани…

До скоро,

Виктория

Снимки: Арсен Николов