Устроени сме така, че постоянно правим сравнения – храната в това заведение е по-добра, от тази там; тази рокля е по-красива от онази; това място е по-приятно от другото…

Ежедневно, дори ежеминутно сравняваме. И така си изграждаме собствена представа за нашите предпочитания.

Но навика на сравнението пренасяме и върху себе си.

Може би защото от малки ни сравняват с останалите.

Може би защото е лесно да имаш пример – добър или лош – и постоянно да проверяваш къде си спрямо този пример.

Външност, интелигентност, успех, социален статус или нещо съвсем различно – винаги си намираме с какво да се сравняваме с другите.

Но до какво водят тези сравнения?

Ако се сравнявате с някого, когото превъзхождате в някой аспект, то това размива представата ви за човека като цялост. Тъй като се вглеждате в една характеристика и неглижирате останалите.

Когато, обаче, се сравнявате с хора, които смятате за по-добри от вас в нещо, тогава се появяват други подводни камъни за личността.

От една страна сравнението може да мотивира за израстване, но от друга може да породи  завист или ниско самочувствие.

Тук остава и моментът с нереалистичните стандарти за красота и успех, генерирани от социалните мрежи, които постоянно ни карат да се сравняваме с едни привидно изглеждащи перфектни животи.

И всъщност има ли начин да сравняваме без да попадаме в клопките, които то носи със себе си?

Да.

Тук идва мястото на призмата, от която поглеждаме към сравнението.

Нужно е да започнем да гледаме многостранно на всяко сравнение.

Понеже, ако ти тичаш по-бързо от мен, аз може би ще плувам до по-далече от теб. Ако ти си по-добър в едно, друг ще е по-добър в друго – и в това се крие красотата на различието.

Всички сме различни.

И някак се допълваме.

Може би затова добрата работа в екип е ненадмината 🙂

До скоро,

Виктория

Снимки: Арсен Николов