Търсейки утопия в един разпадащ се свят
Март 2020
Джордж Оруел и Рей Бредбъри биха ни завидели.
Апокалиптичното мислене вече е начин на живот.
Затваряме врати, граници.
Затъпяваме усещанията и се оставяме… на информационния поток.
Затрупваме се с очакванията за края на света.
Казват, че очакването е най-злокобно, понеже предизвиква фантазмени картини на крах.
То ни изнервя.
Казват, че ние сме социални животни.
А сега сме агресивни един към друг.
Казват, че страхът е похват за управление.
И ни прави хищници.
Обявяват пандемия.
И показваме най-лошото от същността си.
Ежедневието ни е придружено с мисълта за следващия регистриран случай.
Виждаме само до първата пречка на хоризонта.
Вкусваме само колкото да оцелеем.
Усещаме само колкото да знаем, че все още сме адекватни.
Докосваме… и дезинфекцираме.
Толкова сме притъпили всичките си инстинкти, че не можем да търсим утопия.
Но и това ще мине.
А какво ще се случва постапокалиптично?
1984 или 451 по Фаренхайт?