2020 ни промени – промени начина ни на живот, преобърна приоритетите ни, показа ни истински важните неща и ни разкри един по-рефлексивен поглед към света и към себе си. 

Това е сентенцията, до която успях да стигна двайсетина дни след като й казахме “чао”.

Ако трябваше да я опиша по-рано, нямаше да звучи толкова балансирано и дори положително. Но ако искате целия спектър, просто скролнете към публикациите от 2020 😉

Но стига толкова за 2020. Сега живеем в 2021 и ако искаме истинска свобода на съзнанието, трябва да мислим тук и сега. 

Отново не започнах годината с new year resolutions. Отказах се от тях преди много време. Но винаги започвам новите години с няколко препоръки за себе си – нещо като уроци, до които съм достигнала, които искам да следвам занапред. 

Реших да направя declutter на социалните мрежи – реших да следя само акаунти, които наистина ме карат да се усмихна, споделят нещо, което вибрира на моите честоти или пък ме вдъхновява. Сещате се, че става въпрос за instagram – реших и да документирам 2021 – да не се стремя към перфектните кадри, а да споделям късчета от всеки ден не за някой друг, а за себе си – за да мога да се връщам назад, пропомняйки си цялата година. “Късчета”, защото понякога не кадърът, а caption-ът е това, на което обръщам внимание 😉

И като споменах declutter, няма как да не споделя за 2 неща, които се засякоха като време и си вървят ръка за ръка. 

В началото на годината четох Brave New World на А. Хъксли. Не мога да кажа, че книгата ще остане в списъка ми с фаворити, но ми отвори очите за свят, в който почти живеем. Консуматорското мислене определено е нещо, което ни заля в последните години, а дори и да не живеем в “прекрасния свят” на Хъксли, трябва да обърнем внимание на проблема, докато е в зародиш. 

Светът на Хъксли ме отврати. Четях страница след страница, надявайки се, че не изглеждаме така отстрани. 

Но лошото е, че въпреки дистопичното общество да е пресилено и разбира се измислено, можем да се припознаем в някои шрихи от този свят. 

(И не, че Хъксли е Нострадамус, но книгата е писана през 30-те години на 20 век (хмм)…)

Когато бях към края на книгата, в Netflix излезе новият документален филм на The Minimalists – Less is Now.

The Minimalists са двама приятели-минималисти, които открих преди няколко месеца в Spotify – подкастът им е забавен, интересен и провокиращ размисли, дори и промени. Не бях чела блога им, нито гледала първия им документален филм, дори не знаех, че имат канал в Youtube – но честно казано, напоследък предпочитам подкастовете пред видеата.

Веднага пуснах Less is Now – мисля, че беше първият уикенд от годината. 

И за пореден път Джош и Раян от The Minimalists ме накараха да се съглася с тях – наистина трябва да обичаме хората и да използваме нещата, не трябва да изместваме фокуса върху това, което притежаваме, а да го придържаме върху връзките с хората около нас.

Никога няма да бъда минималист. 

Но не съм и събирач на вещи.

Слушайки подкаста на Джош и Раян през последните няколко месеца ми показа, че не съм минималист, но имам минималистично мислене. 

Brave New World ми показа, че това минималистично мислене може да прерасне в по-обмислени консуматорски действия.

А Less is Now ме предизвика да разчиствам простраството си през месеца.

Не следвам предизвикателството по правилата, създадох си свои. Но е истина, че  разчистването на пространството разчиства и ума.

Януари ме научи на малко, но всъщност това малко се оказва много.

Никога няма да бъда минималист.

Но и никога няма да бъда консуматор.

До скоро,

Виктория

Снимки: Арсен Николов