Има хора, които те разбират. 

Има хора, с които можеш да си кажеш всичко.

Има хора, с които трябва да преценяш думите си.

Има хора, с които сякаш говорите на различни езици.

Има хора, с които няма какво да си кажете.

Има хора, с които сте си казали всичко.

А има и такива, с които искате да си кажете много, но нещо ви спира.

Колко души припознахте в думите по-горе?

Знам, че аз имах предвид поне по един за всеки пример.

И знам, че всяка една интеракция учи на нещо – избор да се довериш или не, да виждаш смисъл в общуването или да решиш да го пуснеш, да търсиш подходи или да се откажеш, умения да се изразяваш, да обясняваш гледна точка или да решаваш да замълчиш.

Не всеки разговор е общуване.

Общуването не е просто пренос на информация – то е процес. 

От една страна е процес на комуникация, интеракция и перцепция.

Целта на общуването не е просто да предадеш съобщение на другия или да му зададеш въпрос. Това е само част от процеса – но ако погледнеш по-дълбоко в него, ще откриеш, че общуването е и взаимодействието между личностите, както и възприятията им по време на самия процес.

От друга страна е процес като живота – като социални животни ние имаме нужда да сме сред други хора, а общуването ни осигурява способ да покажем кои сме, в какво вярваме, кои неща са важни за нас и да разберем същото за останалите – така можем да отсеем сходномислещи хора, които се превръщат в нашия социален кръг.

Общуването е ключ, но не пасва на всяка врата.

Може би сте срещали хора, на които сякаш отвътре им идва да говорят с други. Винаги намират тема, винаги предразполагат отсрещния и винаги откриват ползата от “процеса”.

Може би сте срещали и такива, които видно се притесняват, не знаят как да започнат, премислят всяка дума и рядко са инициатори.

А със сигурност сте наблюдавали и ситуации, които вадят човек от комфортната му зона. Тогава често не можете да познаете кой седи срещу вас. Интересно е, обаче, да забележите колко бързо успява да се адаптира човек и как подхожда в такъв сценарий.

Дори видимо най-уверените хора изпадат в такива ситуации. Всеки си има слабо място 😉

В колкото по-различни ситуации попадаме, толкова по-гъвкави ставаме… и толкова повече врати можем да отваряме.

Но винаги остават няколко заключени – едните, които сме опитвали да отворим хиляди пъти неуспешно, но все пак продължаваме да се пробваме да отключим, другите, от които сме се отказали и тези, които ни е страх да докоснем.

Защо продължаваме да опитваме, след като виждаме, че няма резултат?

Общуването е изкуство. Всеки го използва, но не всеки го владее. 

Ако единият умее да управлява процеса, а другият – не – имаме 50% шанс за успяваемост. Тези 50% автоматично се покачват, ако и двете страни имат желание да осъществяват успешно общуване помежду си.

Дори желанието да е повече от едната страна, то е ясно защо продължаваме – защото виждаме смисъл.

А смисълът е водещата сила на всяко действие.

Затова дори понякога да се отчайваме, продължаваме да пробваме.

Но загубим ли смисъла, трудно можем да си го върнем.

Тогава се отказваме. 

Така умират много взаимовръзки между хора. 

Да загубиш смисъл е трудно, щом се случва, повечето пъти наистина не си струва да съжаляваш. 

Но има ли дори малка частица от теб, която не е убедена правилно ли постъпваш, значи все още има частица от теб, която намира смисъл. Тогава си заслужава да се хванеш за тази частица и да продължиш. 

Защо ни е страх от някои врати?

Има хора айсберги – на повърхността си показват много малка част от същността си. 

Всъщност всички сме айсберги. 

Просто решаваме да допускаме определени хора до определени предели.

Сами си поставяме граници в общуването. 

Сами си поставяме и граници в откриването на себе си.

Защото така е по-лесно – така се съхраняваме и така не сме уязвими.

А всъщност само се заблуждаваме.

Уязвимостта трябва да бъде на мода.

Тя ни прави истински хора.

Лошото за някои хора-айсберги е, че са важни за нас.

И не искаме да се гмуркаме дълбоко в тяхното пространство без те да са ни подали ръка.

Понеже не знаем колко крехки са. 

Или просто си въобразяваме това.

Това са вратите, от които ни е страх.

Все по-често си мисля, че си въобразяваме.

Всеки човек е крехък. Но е и айсберг.

Как става едновременно? 

Мисля, че само ние хората можем да бъдем едновременно две противоположности, които някак си си подхождат.

Всъщност сме крехки в сърцевината си, а отвън сме ледени и ръбати. 

Звучи грубо. 

Но не сме ли най-груби с хората, които чувстваме най-близки?

Или сме груби, или ни е страх. 

Страх този айсберг да не се окаже стъклен. 

Да не го счупим с някоя дума или тема-табу.

Но повечето табута си поставяме сами.

Понеже ако за минута забравим за табутата, ще разберем, че си приличаме. 

И често можем да имаме доверие на другия. Особено ако намираме смисъл.

Ежедневно се срещаме с хора, които ни разбират, с такива, с които можеш да си кажеш всичко, с такива, с които трябва да преценяш думите си, с такива, с които сякаш говорите на различни езици, с такива, с които няма какво да си кажете, с такива, с които сте си казали всичко и с такива, с които искате да си кажете много, но нещо ви спира.

Ежедневно ще търся смисъл във всички от тях.

Понеже всеки ни учи на нещо.

Ежедневно ще виждам айсбергите. 

Ежедневно ще се доверявам.

Ежедневно ще се съмнявам.

Ежедневно ще бъда груба.

Ежедневно ще ме е страх. 

Понеже съм човек. 

Но понеже вървя по пътеката на осъзнаването, ще си казвам, че всички сме хора-айсберги. Всички имаме крехки, както и груби елементи. И всички имаме нужда от хора, които да ни разбират, дори когато ни е трудно да разбираме себе си.

*това не е наръчник как да общуваш с другите, ако търсиш такъв, иди в най-близката книжарница и потърси self-help секцията 😉

Снимки: Арсен Николов