Някога стряскал ли си се от деня?

А от нощта?

Усещал ли си онази обземаща тревога, че губиш контрол над случващото се?

Може би защото винаги си смятал, че си разгадал как работи животът.

Само че не винаги е като в математиката.

Понякога може да се заблудиш, може да се заблуждаваш години наред, но все някога 1+1 няма да бъде 2, поне в живота, поне ако се обърнеш срещу течението.

Но вече сме си говорили за него.

Всичко просто започва от него. 

Или срещу него.

А после?

После те обзема онзи страх от неизвестното – както като гледаш някой хорър или трилър – знаеш, че ще е страшно, уж си подготвен, но пак се стряскаш сякаш в унисон с напрегнатата фонова музика.

Но напрегнатата музика поне ти дава знак какво следва, докато саундтракът на живота.. той е непредвидим – понякога дори безшумен… white noise… 

Не можеш да бъдеш готов за всичко.

Не можеш да бъдеш готов за нищо.

Не си мисли, че си разгадал механизма на живота.

Точно хората, които си мислят това, си патят най-много.

Няма правилна рецепта “как да живееш”, нито “какво да избягваш”. 

Може би просто трябва да се впуснеш към това, което те тегли безметежно.

Понякога точно безметежието ти показва пътя.

А ако се загубиш някъде, винаги можеш да надникнеш вътре в себе си – може би си забравил кой си и към какво се стремиш – ти, не някой друг…

Не си мисли, че си разгадал живота. Той изненадва. Винаги.