– Oбожаваш това място… винаги знам, че мога да те открия тук. – каза, потупвайки рамото й.

Тя седеше на онази скала, която посрещаше всяка сутрин първите слънчеви лъчи. Онази скала, която наблюдаваше всяка една разбиваща се вълна долу на брега.

Онази скала, която сякаш я чакаше всеки ден да се завърне. Да бъде нейна опора поне за няколко минути. 

А тя усещаше опора точно в тази скала – от която не очакваше нито думи, нито близост… просто да бъде там, когато я потърси. Знаеше, че винаги ще е там. И я търсеше, когато знаеше, че необятността на морето е единственото, което можеше да се сравни с необятността на емоциите й.

Напоследък по-често от преди.

Напоследък по-искано от винаги.

Напоследък по-нужно от всякога.

– Колко пъти мислиш, че човек може да се разпадне и да се събере отново? – попита го тя, взирайки се в хоризонта, сякаш виждаше нещо, търсено.

– Не са ли това силни думи? – попита я с едва доловима усмивка, търсейки миловиден отговор от нейна страна.

– Затова идвам тук. – отговори равно тя.

– Знаеш, че не се е появило препятствие, което да те разклати! По-силна си от всяка разбиваща се тук вълна… – погледна към нея вярвайки в това, което й казва.

– Все си мисля, че човек има някакви предели. И всеки път, когато си мисля, че съм на предела… – гласът й се пречупи. – има следващ – едва удържаше равен тон.

– Можем да говорим без съдържание, винаги сме били добри в това. Но някои казват, че като споделиш, ти става някак по-леко. – погледна я с надежда, че ще го пусне в съзнанието си.

– Благодаря ти, винаги знаеш какво да кажеш. Но все си мисля, че човек се разпада сам… – едва сдържаше сълзите си – и сам трябва да събира после частите от себе си.

– За да ги подреди, както намери за добре? – попита той, гледайки първите отронващи се сълзи, падащи по бузите й.

– Представяш ли си, все едно сме пренареждащи се пъзели – засмя се, плачейки – и с всяко пренареждане се оказваме различни. 

– Нямам търпение да видя какво ще наредиш този път… – подаде й ръката си така, както баща подава ръка на падналото си дете. – Всеки път твоят пъзел става все по-красив.

– Има нещо красиво в разпада на личността, нали… и аз бих го определила така – сякаш нещо изгаря, а пламъкът така унася, сякаш магично… – тя пое ръката му и я стисна, сакаш не искаше никога да го пусне.

– Не, има нещо красиво в събирането й след разпада. – той гледаше ръцете им вплетени една в друга.

Знаеше, че тя ще има нужда от него съвсем за кратко. Искаше да запечата в съзнанието си всеки миг от нейната слабост. Само в тези редки моменти я виждаше изцяло. Само в тези редки моменти тя го пускаше напълно. Само в тези редки моменти той знаеше, че е значим.

…