– Обичам те. – каза тя, криейки лицето си в прегръдките му. 

Знаеше, че изглежда слаба. Мразеше да изглежда така. Затова криеше лицето си – онзи поглед, който разкриваше всичко – предпочиташе да не го споделя с никого. 

…

Спомни си онзи момент, който изглеждаше на стотици километри от нея сега.

Беше се променила толкова много. 

Почти до неузнаваемост.

Но всъщност беше себе си.

Изцяло.

И напълно.

…

– Добре дошла отново – каза й.

– Какво имаш предвид? Виждаме се всяка седмица – каза на приятелката си от детство. 

– Виждаме се всяка седмица, но аз не съм те виждала от години… – имаше онзи блестящ поглед, който четеш като искрена радост, която можеш да изпитваш само към близък човек.

– Знаеш ли, чувам го може би за трети път – усмихна се – даже започнах да мисля какво се е променило.

– Нищо не се е променило – мисля, че просто се завърна от дълго отсъствие – побутна ме с рамо и отпи от чая. 

– Ще ти направя аналогия с морето отново… не се учудвай – засмя се и продължи – мисля, че бях на малка лъкатушеща се лодка без компас и без да виждам суша. Не знаех на къде да поема, нито до къде искам да стигна. Нито дори дали искам да стигам някъде. Хем ми се виеше свят от вълните, хем успявах да оставам сама с мислите си. 

– Да, представям си ги тези мисли в лъкатушеща лодка… 

– Обаче имах нужда от тях. – прекъсна я мигновено, сякаш дете, което нямаше търпение да разкаже за деня си – Имах нужда и да съм тъжна, и да се страхувам, и да съм уязвима… представяш ли си, дори не мога да повярвам, че си го признавам. Но си мисля, че все в някой момент виждаш север…

– Или го намираш, или той те намира. 

– Да и знаеш ли, дори да ти се струва нелогично или нетипично да го последваш, го правиш и някак всичко се нарежда. Компасът ти проработва. Твоят компас. Никога не съм си мислила, че моят север може да бъде човек…

– Твоят север не е човек, мила моя. Твоят север си ти с този човек…

…

– Обичам те. – каза тя, гледайки го в очите – четеше целия си свят в него, знаеше, че и той чете неговия в нея.